В тази статия
  1. Начинаещият пианист сред животните
  2. Познати мелодии за костенурката и слона
  3. Отделното издание на „Лебедът“
  4. Хореографията на Фокин и лебедовият костюм на Павлова
  5. Посмъртното издание на четиринадесетте части
  6. Музиката, която слушаме в Mahina

Краткият отговор

Сен-Санс публикува приживе само „Лебедът“ от „Карнавал на животните“. През 1887 г. го издава като пиеса за виолончело и пиано, а всичките четиринадесет части излизат посмъртно през 1922 г. В другите части имитира начинаещи пианисти и превръща известни танци в музика за костенурки и слонове. През 1905 г. Фокин и Павлова използват отделената от този сатиричен цикъл виолончелова мелодия за краткия балет „Умиращият лебед“.

В дълбочина

Начинаещият пианист сред животните

Сен-Санс написва „Карнавал на животните“ през февруари 1886 г. Подзаглавието е „Голяма зоологическа фантазия“, а частите са четиринадесет. Заглавията включват и аквариум, вкаменелости и пианисти. Композиторът събира живи животни, място за отглеждането им, следи от древни организми и човешки изпълнители в един цикъл. Подзаглавието и заглавията на четиринадесетте части показват как животните и хората са поставени заедно. Сен-Санс представя различните обекти последователно чрез кратки музикални пиеси.

В „Пианисти“ двамата пианисти имитират упражненията по гами на начинаещ. В нотите има указание да възпроизведат колебанието и несръчността на първите уроци. Композиторът изисква опитни музиканти нарочно да изсвирят дори грешките, допускани при упражнения. Вместо бърза и точна гама те показват с музика как начинаещият се упражнява. Сен-Санс вмъква човешки навици на свирене между частите, описващи животни. Тук ученикът по пиано е обект на смях, а човекът, който го имитира, също е пианист.

Сен-Санс пише произведението, докато пребивава в Австрия и работи над Третата симфония. Първоначално замисля кратко соло за виолончелиста Шарл-Жозеф Льобук, който се готви да се оттегли, а после го разширява в зоологическа фантазия за различни животни. Към работата, започнала с виолончелото в „Лебедът“, добавя други части. За разлика от симфонията, над която работи едновременно, тук използва хумор за събирания с приятели. Включва музиката за соло виолончело в цикъла и използва две пиана и различни инструменти за описанията на животните.

Познати мелодии за костенурката и слона

В „Костенурки“ канканът от „Орфей в ада“ на Офенбах се изпълнява бавно. Дори слушателят да разпознае мелодията на първоначално бързия танц, темпото е съвсем различно. Сен-Санс избира костенурка, която трудно се съчетава с бърз танц. Създава шегата, като променя чужда музика и я използва под друго заглавие. Вместо да пише нова мелодия, изменя темпото на вече познат танц и го възлага на бавно животно. В тази част заглавието за костенурка стои редом с музиката, взета от Офенбах.

Жак Офенбах в литография на Надар.
Жак Офенбах в литография на Надар.

В „Слонът“ цитира „Танц на силфите“ от „Проклятието на Фауст“ на Берлиоз. Сен-Санс използва лекия танц на въздушните създания за валса на слона, изпълняван на нисък инструмент. За костенурката забавя бързия танц на Офенбах, а за слона пренася лекия танц на Берлиоз в ниския регистър. И в двете части свързва известна музика с друго животно. Първо променя темпото, а после инструмента, който поема танца, и големината на описвания обект. Разликата между първоначалното предназначение на цитата и новото заглавие продължава сатирата на цикъла.

„Вкаменелости“ включва четири френски песни, мелодия от „Севилският бръснар“ на Росини и собствената „Пляска на смъртта“ на Сен-Санс. Можем да разглеждаме тази сатира като сравнение на често изпълнявана и вече позната музика с вкаменелости. Представена е и рисунката на древни животински кости, която Сен-Санс оставя в началото на частта. Той събира шест мелодии в кратка пиеса, включвайки собствена творба наред с чуждите цитати. Подрежда познати песни, опера и своя оркестрова музика в една част и превръща самата музика в материал за сатира.

Отделното издание на „Лебедът“

„Лебедът“ е тринадесетата част. Сен-Санс я публикува първо през 1887 г., без да издаде останалите части заедно с нея. От четиринадесетте части предлага самостоятелни ноти само за музиката с дългата виолончелова мелодия. Изпълнителите могат да свирят тази пиеса, без да подготвят целия цикъл. Останалата музика е публикувана през 1922 г., годината след смъртта му. Между първото отпечатване на „Лебедът“ и издаването на целия цикъл минават 35 години. Приживе композиторът разрешава публикацията на тази пиеса, но отлага общодостъпното представяне на другите части.

Виолончело, изработено от Вийом в средата на XIX век.
Виолончело, изработено от Вийом в средата на XIX век.

Изданието на „Лебедът“ от 1887 г. е аранжимент за виолончело и пиано. В оригиналния цикъл се използват виолончело и две пиана. За самостоятелните ноти акомпаниментът е променен за едно пиано, така че музиката да се изпълнява от двама души. Виолончеловото соло е запазено, но броят на пианистите е различен. Когато публикува самостоятелната пиеса, Сен-Санс преработва за едно пиано музиката, поемана преди от две. Частта от „Карнавал на животните“ и отделната виолончелова пиеса носят едно заглавие, но изискват различен брой пиана.

Сен-Санс се тревожи как германската публика ще възприеме цикъла и ограничава публичните изпълнения. Често работи като пианист в Германия и е ценен и за сериозните си произведения. Френското Национално музикално дружество също поставя акцент върху професионалното и сериозно творчество. Композиторът се опасява как шегите, изпълнявани пред приятели, ще бъдат приети на публичен концерт. Свири цикъла на малки събирания, но ограничава общодостъпните изпълнения и издаването. За една и съща написана музика взема различни решения според мястото и слушателите.

Хореографията на Фокин и лебедовият костюм на Павлова

През 1905 г. Михаил Фокин създава хореографията на „Умиращият лебед“ за Анна Павлова. Това е кратко соло по „Лебедът“ на Сен-Санс. Произведението и музиката се различават от „Лебедово езеро“ на Чайковски. За този балет Фокин създава танца, Павлова излиза на сцената, а музиката е виолончеловата пиеса на Сен-Санс. След като Сен-Санс написва тринадесетата част, Фокин създава движения към нея и Павлова ги изпълнява на сцената. Движенията, изразяващи умиращ лебед, са добавени чрез танцовата творба, използваща виолончеловата музика.

Анна Павлова в „Умиращият лебед“, нарисувана от Лавъри през 1911 г.
Анна Павлова в „Умиращият лебед“, нарисувана от Лавъри през 1911 г.

Краткият балет е представен за първи път през 1905 г. в Санкт Петербург и става една от емблематичните роли на Павлова. Тя танцува с костюм, който изобразява лебедови криле. Запазената до днес пачка има блестяща украса и гъши пера, подредени като криле отзад. Предполага се, че този костюм е използван в края на двадесетте години на XX век. Павлова продължава да танцува ролята и след премиерата. За да могат зрителите да виждат лебеда, който изразява с тялото си, костюмът също има криле от истински птичи пера.

Хореографът Михаил Фокин, нарисуван от Серов през 1909 г.
Хореографът Михаил Фокин, нарисуван от Серов през 1909 г.

Хореографията на Фокин и изразността на Павлова могат да се разглеждат като опит да се подчертаят художествеността и чувствата наред с балетната техника. Други танцьорки използват гъвкавите движения на ръцете ѝ и при изпълнение на Одета в „Лебедово езеро“. Така движения на изпълнители преминават между два балета с различна музика. „Умиращият лебед“ се изпълнява по виолончеловата пиеса на Сен-Санс, но по-късно други танцьорки прилагат изразността на Павлова към друга роля на лебед. Влиянието на телесното изразяване продължава между различни произведения и музики.

Посмъртното издание на четиринадесетте части

В завещанието си от 1911 г. Сен-Санс разрешава на издателство Durand да публикува целия цикъл след смъртта му. През 1922 г. нотите на четиринадесетте части са отпечатани. Има и малки разлики между автографа и посмъртното първо издание. То е подготвено, когато композиторът вече не може лично да участва в издателската работа. Редакторите сравняват ръкописа и печатното издание, за да проверят промените. Решението приживе да публикува само „Лебедът“ и разрешението за посмъртно издаване на целия цикъл са запазени в различни нотни издания.

В цикъла „Лебедът“ следва след „Вкаменелости“, а след него идва „Финал“. След сатирата, съставена от познати песни, се изпълнява дългата виолончелова мелодия, а после заключителната част отново припомня музиката на различните животни. Сен-Санс поставя тази пиеса след бързото движение на пианата, цитирания танц на нисък инструмент и имитацията на начинаещи упражнения. Самостоятелните ноти на „Лебедът“ не включват другите части, но в целия цикъл едни и същи музиканти последователно поемат музика с различен характер.

Павлова подготвя различни костюми за различните роли. При първото си лондонско представяне през 1909 г. танцува „Руски танц“ на Чайковски в дълъг сарафан, създаден от Иван Билибин. Това е вид руска традиционна дреха, дълга и трапецовидна, която е доста тежка за танцуване. Лебедовата пачка е украсена с гъши пера и блестящи елементи. Отзад са направени криле от пера. В запазените костюми на Павлова личат както лебедът от хореографията на Фокин, така и руската роля, танцувана по музиката на Чайковски.

Музиката, която слушаме в Mahina

В Mahina представяме „Лебедът“ в различни записи. Когато тази мелодия звучи по време на храненето, можете да си припомните и историята на музиката, която излиза самостоятелно от сатиричния животински цикъл и после влиза в балета на Павлова.