В тази статия
Краткият отговор
Сен-Санс публикува приживе само „Лебедът“ от „Карнавал на животните“. През 1887 г. го издава като пиеса за виолончело и пиано, а всичките четиринадесет части излизат посмъртно през 1922 г. В другите части имитира начинаещи пианисти и превръща известни танци в музика за костенурки и слонове. През 1905 г. Фокин и Павлова използват отделената от този сатиричен цикъл виолончелова мелодия за краткия балет „Умиращият лебед“.
В дълбочина
Начинаещият пианист сред животните
Сен-Санс написва „Карнавал на животните“ през февруари 1886 г. Подзаглавието е „Голяма зоологическа фантазия“, а частите са четиринадесет. Заглавията включват и аквариум, вкаменелости и пианисти. Композиторът събира живи животни, място за отглеждането им, следи от древни организми и човешки изпълнители в един цикъл. Подзаглавието и заглавията на четиринадесетте части показват как животните и хората са поставени заедно. Сен-Санс представя различните обекти последователно чрез кратки музикални пиеси.
В „Пианисти“ двамата пианисти имитират упражненията по гами на начинаещ. В нотите има указание да възпроизведат колебанието и несръчността на първите уроци. Композиторът изисква опитни музиканти нарочно да изсвирят дори грешките, допускани при упражнения. Вместо бърза и точна гама те показват с музика как начинаещият се упражнява. Сен-Санс вмъква човешки навици на свирене между частите, описващи животни. Тук ученикът по пиано е обект на смях, а човекът, който го имитира, също е пианист.
Сен-Санс пише произведението, докато пребивава в Австрия и работи над Третата симфония. Първоначално замисля кратко соло за виолончелиста Шарл-Жозеф Льобук, който се готви да се оттегли, а после го разширява в зоологическа фантазия за различни животни. Към работата, започнала с виолончелото в „Лебедът“, добавя други части. За разлика от симфонията, над която работи едновременно, тук използва хумор за събирания с приятели. Включва музиката за соло виолончело в цикъла и използва две пиана и различни инструменти за описанията на животните.
Познати мелодии за костенурката и слона
В „Костенурки“ канканът от „Орфей в ада“ на Офенбах се изпълнява бавно. Дори слушателят да разпознае мелодията на първоначално бързия танц, темпото е съвсем различно. Сен-Санс избира костенурка, която трудно се съчетава с бърз танц. Създава шегата, като променя чужда музика и я използва под друго заглавие. Вместо да пише нова мелодия, изменя темпото на вече познат танц и го възлага на бавно животно. В тази част заглавието за костенурка стои редом с музиката, взета от Офенбах.

В „Слонът“ цитира „Танц на силфите“ от „Проклятието на Фауст“ на Берлиоз. Сен-Санс използва лекия танц на въздушните създания за валса на слона, изпълняван на нисък инструмент. За костенурката забавя бързия танц на Офенбах, а за слона пренася лекия танц на Берлиоз в ниския регистър. И в двете части свързва известна музика с друго животно. Първо променя темпото, а после инструмента, който поема танца, и големината на описвания обект. Разликата между първоначалното предназначение на цитата и новото заглавие продължава сатирата на цикъла.
„Вкаменелости“ включва четири френски песни, мелодия от „Севилският бръснар“ на Росини и собствената „Пляска на смъртта“ на Сен-Санс. Можем да разглеждаме тази сатира като сравнение на често изпълнявана и вече позната музика с вкаменелости. Представена е и рисунката на древни животински кости, която Сен-Санс оставя в началото на частта. Той събира шест мелодии в кратка пиеса, включвайки собствена творба наред с чуждите цитати. Подрежда познати песни, опера и своя оркестрова музика в една част и превръща самата музика в материал за сатира.
Отделното издание на „Лебедът“
„Лебедът“ е тринадесетата част. Сен-Санс я публикува първо през 1887 г., без да издаде останалите части заедно с нея. От четиринадесетте части предлага самостоятелни ноти само за музиката с дългата виолончелова мелодия. Изпълнителите могат да свирят тази пиеса, без да подготвят целия цикъл. Останалата музика е публикувана през 1922 г., годината след смъртта му. Между първото отпечатване на „Лебедът“ и издаването на целия цикъл минават 35 години. Приживе композиторът разрешава публикацията на тази пиеса, но отлага общодостъпното представяне на другите части.

Изданието на „Лебедът“ от 1887 г. е аранжимент за виолончело и пиано. В оригиналния цикъл се използват виолончело и две пиана. За самостоятелните ноти акомпаниментът е променен за едно пиано, така че музиката да се изпълнява от двама души. Виолончеловото соло е запазено, но броят на пианистите е различен. Когато публикува самостоятелната пиеса, Сен-Санс преработва за едно пиано музиката, поемана преди от две. Частта от „Карнавал на животните“ и отделната виолончелова пиеса носят едно заглавие, но изискват различен брой пиана.
Сен-Санс се тревожи как германската публика ще възприеме цикъла и ограничава публичните изпълнения. Често работи като пианист в Германия и е ценен и за сериозните си произведения. Френското Национално музикално дружество също поставя акцент върху професионалното и сериозно творчество. Композиторът се опасява как шегите, изпълнявани пред приятели, ще бъдат приети на публичен концерт. Свири цикъла на малки събирания, но ограничава общодостъпните изпълнения и издаването. За една и съща написана музика взема различни решения според мястото и слушателите.
Хореографията на Фокин и лебедовият костюм на Павлова
През 1905 г. Михаил Фокин създава хореографията на „Умиращият лебед“ за Анна Павлова. Това е кратко соло по „Лебедът“ на Сен-Санс. Произведението и музиката се различават от „Лебедово езеро“ на Чайковски. За този балет Фокин създава танца, Павлова излиза на сцената, а музиката е виолончеловата пиеса на Сен-Санс. След като Сен-Санс написва тринадесетата част, Фокин създава движения към нея и Павлова ги изпълнява на сцената. Движенията, изразяващи умиращ лебед, са добавени чрез танцовата творба, използваща виолончеловата музика.

Краткият балет е представен за първи път през 1905 г. в Санкт Петербург и става една от емблематичните роли на Павлова. Тя танцува с костюм, който изобразява лебедови криле. Запазената до днес пачка има блестяща украса и гъши пера, подредени като криле отзад. Предполага се, че този костюм е използван в края на двадесетте години на XX век. Павлова продължава да танцува ролята и след премиерата. За да могат зрителите да виждат лебеда, който изразява с тялото си, костюмът също има криле от истински птичи пера.

Хореографията на Фокин и изразността на Павлова могат да се разглеждат като опит да се подчертаят художествеността и чувствата наред с балетната техника. Други танцьорки използват гъвкавите движения на ръцете ѝ и при изпълнение на Одета в „Лебедово езеро“. Така движения на изпълнители преминават между два балета с различна музика. „Умиращият лебед“ се изпълнява по виолончеловата пиеса на Сен-Санс, но по-късно други танцьорки прилагат изразността на Павлова към друга роля на лебед. Влиянието на телесното изразяване продължава между различни произведения и музики.
Посмъртното издание на четиринадесетте части
В завещанието си от 1911 г. Сен-Санс разрешава на издателство Durand да публикува целия цикъл след смъртта му. През 1922 г. нотите на четиринадесетте части са отпечатани. Има и малки разлики между автографа и посмъртното първо издание. То е подготвено, когато композиторът вече не може лично да участва в издателската работа. Редакторите сравняват ръкописа и печатното издание, за да проверят промените. Решението приживе да публикува само „Лебедът“ и разрешението за посмъртно издаване на целия цикъл са запазени в различни нотни издания.
В цикъла „Лебедът“ следва след „Вкаменелости“, а след него идва „Финал“. След сатирата, съставена от познати песни, се изпълнява дългата виолончелова мелодия, а после заключителната част отново припомня музиката на различните животни. Сен-Санс поставя тази пиеса след бързото движение на пианата, цитирания танц на нисък инструмент и имитацията на начинаещи упражнения. Самостоятелните ноти на „Лебедът“ не включват другите части, но в целия цикъл едни и същи музиканти последователно поемат музика с различен характер.
Павлова подготвя различни костюми за различните роли. При първото си лондонско представяне през 1909 г. танцува „Руски танц“ на Чайковски в дълъг сарафан, създаден от Иван Билибин. Това е вид руска традиционна дреха, дълга и трапецовидна, която е доста тежка за танцуване. Лебедовата пачка е украсена с гъши пера и блестящи елементи. Отзад са направени криле от пера. В запазените костюми на Павлова личат както лебедът от хореографията на Фокин, така и руската роля, танцувана по музиката на Чайковски.
Музиката, която слушаме в Mahina
В Mahina представяме „Лебедът“ в различни записи. Когато тази мелодия звучи по време на храненето, можете да си припомните и историята на музиката, която излиза самостоятелно от сатиричния животински цикъл и после влиза в балета на Павлова.





